Когато си малък или недостатъчно пораснал, мечтаеш да пораснеш, колкото се може по-бързо, за да може всичко да е разрешено. Но никой не се замисля за големите решения, които предстоят; нито за спомените, които в началото на новия път ще тежат и ще... напомнят. Нали за това това им е името…

Просто ми е трудно.. Приисква ми се да си легна довечера и когато утре се събудя, да съм на 30 – да знам какво е станало с мен, къде съм сбъркала, къде съм взела правилно решение, кой е до мен.. Приисква ми се, но и да можеше не бих. Никой не е казал, че ще бъде лесно, но поне съм сигурна, че борбата е неизбежна, но все пак си струва. Пък и ми се иска и да върна времето, ама и това не може. А и не съм само аз. Защото като че ли всички искат да избягат от днешния ден. Затова и сигурно на всички ни се струва, че времето върви бързо, защото просто повечето пъти нямаме търпение да мине. Нямаме способност, а и желание да се наслаждаваме на малките неща, но пък някои ще попита: „Кое пък му е за наслаждаване да те тъпчат в градския транспорт ежедневно или да се държат грубо с теб?” и т.н.

Винаги съм била на мнение, че човек, ако поиска, сам може да построи освен плановете си, но и сам може да се постарае да ги изпълни. Грешно е да се разчита на късмет, на съдбата, на чуждата помощ. Каквото сам си сътвориш и построиш, и постелиш – чрез него ще успееш или провалиш. Вината и заслугата ще е само твоя. Вярно, че така е най-тежко, но пък може и да е най-сладко.

А кафето може да е сладко и с по-малко захар, особено след твърде дълъг сън!