Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. wonder
6. planinitenabulgaria
7. varg1
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. getmans1
12. deathmetalverses
13. stela50
14. samvoin
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. kvg55
5. wonder
6. planinitenabulgaria
7. varg1
8. sparotok
9. mt46
10. hadjito
11. getmans1
12. deathmetalverses
13. stela50
14. samvoin
Най-активни
1. sarang
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. samvoin
8. bateico
9. mimogarcia
10. getmans1
2. radostinalassa
3. lamb
4. vesonai
5. hadjito
6. manoelia
7. samvoin
8. bateico
9. mimogarcia
10. getmans1
Постинг
18.12.2010 19:16 -
Мълниите не падали никога на едно и също място...
Автор: cveti933
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 1261 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 06.03.2011 21:47
Прочетен: 1261 Коментари: 0 Гласове:
17
Последна промяна: 06.03.2011 21:47
Случвало ли ти се е да се удариш два пъти на едно и също място? Или да те ударят неумишлено на едно и също място?
А след първото разочарование да затвориш раната и пак да откриеш зарастналото място за нов удар?
Аз не гледам на втория шанс като на губене на време или като на сляпа наивност, но често пъти той е просто излишен.. Защото съм си загубила времето, сляпо вярвайки на едни такива нереални или пък просто много желани образи..
Сега като се обръщам назад, което ми се случва много често напоследък, се чудя - струвало ли си е? Цялата тази драма, всички тези напразни надежди и ядове? Не. Определено не. Тъпо е да си залагам душата за няколко по-значими спомена, но оправдано ли е да го правя в името на една чиста, почти детска обич?
Сега се чувствам празна. Сякаш сама съм продала себе си за малкото радост в миналото... А исках да го избегна.
Затова винаги давах втори, че и трети шанс. Не знам дали са го оценявали, или с лека ръка са го пренебрегвали, но аз не съм го забравила. И може би там е проблемът - как трудно забравям. Но вървейки безцелно нанякъде или бездействайки мислите сами изскачат в съзнанието ми. И няма как да не се замислям, след като последиците още ги понасям.
И аз съм правила грешки, и аз съм захвърляла на произвола Втория шанс. И може би затова другите не зачитат моя. И го приемам.
Недостатъците ми не са малко. И имам чувството, че в стремежа си да променям хората към по-добро, аз самата се забравям, изграждам си нови недостатъци, а старите - ги превръщам в постоянни емоции. Е, бива ли така?
Интересно ми е да търся причините за нечие държание, особено когато засягат самата мен. Но какво остава за моето?
Този стремеж ще ме съсипе, ако не спра!
Мълнията ще пада все там.
А след първото разочарование да затвориш раната и пак да откриеш зарастналото място за нов удар?
Аз не гледам на втория шанс като на губене на време или като на сляпа наивност, но често пъти той е просто излишен.. Защото съм си загубила времето, сляпо вярвайки на едни такива нереални или пък просто много желани образи..
Сега като се обръщам назад, което ми се случва много често напоследък, се чудя - струвало ли си е? Цялата тази драма, всички тези напразни надежди и ядове? Не. Определено не. Тъпо е да си залагам душата за няколко по-значими спомена, но оправдано ли е да го правя в името на една чиста, почти детска обич?
Сега се чувствам празна. Сякаш сама съм продала себе си за малкото радост в миналото... А исках да го избегна.
Затова винаги давах втори, че и трети шанс. Не знам дали са го оценявали, или с лека ръка са го пренебрегвали, но аз не съм го забравила. И може би там е проблемът - как трудно забравям. Но вървейки безцелно нанякъде или бездействайки мислите сами изскачат в съзнанието ми. И няма как да не се замислям, след като последиците още ги понасям.
И аз съм правила грешки, и аз съм захвърляла на произвола Втория шанс. И може би затова другите не зачитат моя. И го приемам.
Недостатъците ми не са малко. И имам чувството, че в стремежа си да променям хората към по-добро, аз самата се забравям, изграждам си нови недостатъци, а старите - ги превръщам в постоянни емоции. Е, бива ли така?
Интересно ми е да търся причините за нечие държание, особено когато засягат самата мен. Но какво остава за моето?
Този стремеж ще ме съсипе, ако не спра!
Мълнията ще пада все там.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 945
Блогрол
