Ако някой се е опитвал да диктува и налага закони в любовта, повярвай, че съм успявала да ги избягвам, но и съм се предавала пред силата на хорското мнение… трагично е – по някакъв странен и нелогичен начин – всички ми казват „Бъди себе си – любовта сама ще дойде при теб!“, но същевременно никой не приема истинското ми Аз. Пукало ми е, че някой следят всяка моя крачка, чакат ме да стъпя накриво, да се „спъна“ в глупавите им клюки, да бягам от страховете си и да си изграждам пасивно минало – да нямам спомени, струващи повече от техните думи! Наивно – по детски– вярвах, че моето „бездействие срещу тях един ден ще е възнаградено с любов – чиста като детски сълзи – като моите сълзи…

Днес, макар и не много по-късно, думите не струват нищо, леки са като вятъра, мръсни са като дим, кухи са като изгнили сандъци…

Но надеждата не умря. Узря един копнеж, едно желание да се боря за това, което искам – за този, когото желая и когото усещам най-близо до сърцето си. И преди съм писала…

Най-голямата горчилка, която съм вкусвала, е тази от отхвърлянето. Просто идва въпросът „Какво ми има?“. Заражда се някаква глупава вина, че съм била себе си. Желанието ми бива потъпкано, изпепелени остават най-ценните ми принципи. И после – защо са ми притрябвали такива главоболия?

Била съм захвърлена – тогава и аз захвърлям всякакви ценности. Опознавах ги после тези „непукисти“ и как се радвах, че не получих това, което желаех….

Но стигнах до там да задоволявам и най-съкровените си потребности с евтини подобия на любов, приятелство и доброта… отвратих се от грубостта и нехайството на уж порасналите си познати. И вече не вярвам така детски в тях…

Но днес желая нещо – едно много женско очакване ме топли и ме крепи. А дали само това желание е достатъчно сега? За теб не. Жалко, защото вече си част от моята „история“…

Няма да плувам срещу течението, няма да тичам срещу вятъра, няма да губя друга част от себе си!

Любовта сама ще дойде при мен!